Унизеното слово

Очите виждат действителността, а не истината. Ако зрението притежаваше пълнота, ако то позволяваше да се виждат невидими неща, тогава нещата щяха да бъдат други, но тогава зрението трябва да бъде нещо повече от зрение.
Такъв е смисълът на прочутия текст: "Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не видят и със сърце да не разумеят и да се не обърнат, за да ги изцеря". (Исаия 6:9-10, цитиран от Йоан 12:40). Достатъчно е очите да виждат онова, което виждат, за да е невъзможно обръщането и вярата. Очите, които са дадени на човека, за да види славата на Бога, в неговата действителност са затворени от разрива му с Него, със сигурност няма нужда от нова намеса на Бога, за да ослепи човека относно истината. Човекът постоянно се позовава на зрението като на последен критерий, а то е сляпо за последните неща. Следователно „виждането на невидимите неща“, за което говорихме по-горе, е ново измерение на зрението. И тук се натъкваме на едно друго отношение между зрението и вярата: зрението става истинско, когато произхожда или е преобразувано от вярата. Вярата разграничава действителни неща, които не са видими....

Възможността да се види славата Божия се основава на вярата. Съществува първоначално разпознаване на истината, приобщаването към Словото на откровението и тогава, като следствие, виждането на невидимите неща, виждането на Божията слава става възможно. Тоест, от една страна, сливането на действителността с истината, което се осъществява тук, и възвръщането на зрението в неговата пълнота. И преходът от едното към другото е белязан от един последен текст, който ще цитираме: „Още малко, и няма да Ме виждате, и пак след малко, и ще Ме видите, защото отивам при Отца.“ (Йоан. 16:16). А учениците му не разбират нищо от казаното. (Йоан. 16:17-28) ...

Жак Елюл, Унизеното слово, С., 2003. стр. 303-304.